Нашите предци

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които – в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие – трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият – към индивидуалност, третият – към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“

„Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди)